Категория ХрИстина

Любовта е свобода… във нея няма обещания… отваря твоя клапан и изпраща зов, е, има мъничко страдания… В света не е свободна любовта, подложена на изпитания, тя стои във не един обков на люде, дали свойте обещания. “Де е мойта свобода?” – дойде ѝ отчаяние – “Не мислете, че с думата любов ще избягате от …

Животът е безкомпромисен герой, не ще да спира, все порой, отнема, дава и след туй с венеца отбелязва – край! Сълзи подскачат за пощада, дори се готвят за някаква отплата, а тя тупти в сърце пробито, с венеца кара се съвсем открито. Заплетени цветя безкрай, сега отсечени бележат край, гънат се в прекрасен цвят и …

Площада днес и хора на площада викове сякаш идат от ада. Фучат и разчупват дървета за клада, рикошират, подскачат и се връщат във ада. Музикален романс е на крачка от ада, той припява в захлас и ни води без пощада. Така залюлени за миг на площада, хора обръщат роли в парада, музикален романс, даже балада, …

Вкопчих се в една несигурност… Нали промени искаш ти? Виках от самата сигурност… Колко се видоизмени? Врекох се със пълна сигурност… Стоя на място, стой и ти! Видях в очите ти несигурност… Ох, взе че ме боли! Отдръпни се – носиш сигурност… Наречи ме буря и всичко ще се премени! Пáра

Вера беше убедена. Тя вярваше, че небето е в основата на земята и се залюляваше още и още. Лостът за тупане на килими се намираше върху четвъртите плочки, отстрани на панелния блок, в който живееше, а до площадката с лоста се ширеше окосена зелена поляна и игрище. Вера беше покатерена на лоста и висеше с …

Страх, силен, млад и заразен, се оглежда в маската на човешко лице, под нея скрита е разруха, в която витае човешкото сърце. Разруха нехае, че сърцето ридае, държи го във ръце, в един пъклен миг, просто кошмар е… допуска, че то е нейно дете. Учи го да не мечтае, понякога поставя го на колене, после …

“И бистро да е, и плитко да е, и равно да е, пак ще се удавя” – си мислела чайката, кацнала върху един камък на брега на морето. Пролетта била съвсем наблизо и весели песнопойни птички ѝ припявали от дърветата наоколо. Крясъкът на чайките също долитал от въздуха, където те неуморно кръжали, търсейки нещо, което …

Там горе олюля се връх съдбовен, символ бе на свободата, не с нея бе окичена земята. Ветрове от всичките земи вкупом тръгнаха обрулени, диреха свойта лична свобода и бързаха да изкачат върха. Имаше ли плам съдбовен – само вик, уви, греховен, там горе свобода лети, не се отрупва със земни благини. Погледна ги върха оголен, …

Момиченце – кокиченце, с тъничка снага, да не криеш някаква тъга, накъде полюшваш твойто личице, в него се оглежда пролетта – дете. Зелена рокличка на бялото поле залюлява се и грейва твойто личице, може би навява мъничко тъга, че тръгва вече зима от нашата земя. Пáра