Публикации на Пáра

Когато слънцето за малко е спряло да огрява твойта синева, когато морето ти довява даже мъничко тъга, виж небето в кръгозора, наречен твоята съдба, открий луната във простора, докосни се до нейните слова. Одеждата ú е сияние сребристо, понякога навява и тъга да живееш дните си на чисто – за това копнее нейната душа… Пáра

Думам, шепна обич… Умувам, шепна обич… Мирясвам, шепна обич… Артисвам, шепна обич… Мечтая, шепна обич… Трепвам, шепна обич… Измолвам, шепна обич, обичам, думам обич… Битувам, думам обич… Изстрадвам, думам обич… Че кой си, думам ти обич! Пáра 11.11.20

Животът е безкомпромисен герой, не ще да спира, все порой, отнема, дава и след туй с венеца отбелязва – край! Сълзи подскачат за пощада, дори се готвят за някаква отплата, а тя тупти в сърце пробито, с венеца кара се съвсем открито. Заплетени цветя безкрай, сега отсечени бележат край, гънат се в прекрасен цвят и …

Площада днес и хора на площада викове сякаш идат от ада. Фучат и разчупват дървета за клада, рикошират, подскачат и се връщат във ада. Музикален романс е на крачка от ада, той припява в захлас и ни води без пощада. Така залюлени за миг на площада, хора обръщат роли в парада, музикален романс, даже балада, …

Страх, силен, млад и заразен, се оглежда в маската на човешко лице, под нея скрита е разруха, в която витае човешкото сърце. Разруха нехае, че сърцето ридае, държи го във ръце, в един пъклен миг, просто кошмар е… допуска, че то е нейно дете. Учи го да не мечтае, понякога поставя го на колене, после …

Там горе олюля се връх съдбовен, символ бе на свободата, не с нея бе окичена земята. Ветрове от всичките земи вкупом тръгнаха обрулени, диреха свойта лична свобода и бързаха да изкачат върха. Имаше ли плам съдбовен – само вик, уви, греховен, там горе свобода лети, не се отрупва със земни благини. Погледна ги върха оголен, …

В една протегната ръка има шепа, не една – щастие… Щастие – на свобода, щастие, което бяга и отваря твоята врата, щастие, което вземаш и подаваш, ей така, защото с теб е любовта! Виждал ли си любовта? Не казвай ми! Знам, лицето ѝ покрито е с длани, не една… О, каква виелица! Не разпознавам вашите …

Какво като часовникът ми дреме, аз имам време… ще изкача върха, ще преплувам река, даже ще открия неотъпкана земя и ще го сторя в един кратък миг, който винаги е моят верен спътник. Миг, по-дълъг от река, миг, надскачащ планина, миг, гледащ ме от вечността, миг, държащ ме за ръка, миг, който не изпитва ни …

Нощта трепти, понесла е толкова много звезди, с бели ръце те докосват всяко човешко сърце. Търся огъня в деня, намирам свещи, но не и топлина, гмуркам се в глъбината на нощта и там прегръщам огъня на моята звезда. Лягам до огъня, нощта е звезда, а ръцете ѝ бели обгръщат моята душа. Пáра