Вера разказва 5

 

Беше онова време от годината, когато хората отпущат душата си – черешово време. Вера и Стоил бяха тръгнали към селската си къща, намираща се прилично далече от града.

– Отиваме ли на чуряшътъ? – пошегува се спътникът на Вера.

Тя се засмя. Трапчинки обрамчиха лицето ѝ. Колата се движеше с умерена скорост по второстепенен път, успореден на магистралата. Той беше рядко употребяван и поради това често предпочитан от тях. Магията, която за наше улеснение наричахме простичко с думата живот, подскачаше с двойката в джипа и запращаше погледа ѝ в далечината из ниските, хълмисти скатове на Лудогорието. После го заиграваше с белите пеперуди, разрязващи простора над асфалтовата права с изтъркана осева линия. Денят, слънчев юнски, на моменти притъмняваше под сянката на сиви облаци и сякаш вещаеше дъжд.

– Ах, тази чуряшъ! – възкликна Вера, – Какви ли чудеса е сътворила?

Голяма беше радостта в сърцето на Вера, че градът е  някъде далече и че земята на село я чака. Баба ѝ я нямаше вече, но земята беше там, а като че ли Вериното сърце година след година, докато стигне четиридесет и две, бавно и сигурно се привързваше не само към хората, но повече към земята, която ги отглеждаше. Въпреки че не успяха да запазят имота на баба ѝ, немци се сдобиха с него, Вера и Стоил купиха къщата на прабаба ѝ. Така те замениха центъра с покрайнините на селото, вторачили  се в хоризонта, който прегръщаше дълги ниви и скромни гори, приличащи на острови всред развълнувания чернозем.

– Може би и черницата ще е узряла – продума Вера, стараейки се да запечата природната картина в главата или в душата си.

Стоил даде десен мигач, за да предупреди забързалата се зад тях кола, че ще завива и на разклона поеха по още по-тесен път. И по двата му края се издигаха стари орехови дървета. В този почти летен ден те разлюляваха клоните си и приветстваха с шарена сянка новодошлите коли.

– От кое ли лозе дядо Пехливанин е носел дървото?

– Не знам, Стоиле, по-наблизко е било. Имаме още шест километра да пътуваме до село, но е бил здрав българин!

– Я пак ми разкажи историята за дядото на дядо ти! – в гласа на Стоил се четеше доволство.

Той не по-малко от Вера предпочиташе свободата на нивите пред бетонната гледка. Градът го измаряше и когато не беше по морета, а обитаваше сушата, се стремеше да бяга от него. Ето защо извехтялата къща с шест декара градина в селото на Вера му се сториха прекрасни. Беше мъж, прехвърлил четиридесетте, с посивяла коса и трапчинка на брадичката. Завъртя главата си към Вера, за да се увери, че тя ще изпълни молбата му.

– На диалект ли я искаш или на книжовен български? – закачи го Вера.

– Ако ще е на диалект, спирам колата! Не мога да се смея през сълзи и да карам едновременно.

Те тъкмо влизаха в предходното на тяхното село, доста оживено впрочем. Имаше черква и джамия, както и младо население, което любопитно ги изгледа, докато колата им пъплеше по главната. Скоро се скриха от погледите и отново се озоваха сред ниви с високи жита и поникнали слънчогледи.

– Та дядото на моя дядо Христо, който също бил Христо, се занимавал с професионален спорт. Бил е борец. На тези борци в Османската империя им викали пехливани. Дядо Пехливанин, както му е било прозвището, бил едър, силен българин. Един ден той решил да прави нещо в двора си. Изпратил синовете си до лозето да отсекат една череша, защото му е трябвало дървен материал. Те отишли, отсекли я, но не могли да я пренесат. Решили, че без кола няма да стане и се върнали в селото да вземат. Като чул това, баща им казал: “Их, големи ора сте, трима души една чуряшъ да не можете да донесете!” Отива и сам я донася. Оставя я на майсторите, а те учудени: “Тоя човек ще се смачка.”[1]

– Голям българин е бил този дядо Пехливанин!

Колата им вече прекосяваше мегдана на тяхното село, когато Вера набираше на телефона леля си, за да ѝ каже, че са тук. Докато разговаряше с нея, дори разминаха колата, трактора и голямата липа, които стояха край оградата на нейната къща и напомняха, че животът не е спрял – ни най-малко, а само тече по-бавно и завиха по баира нагоре от лява страна.

Скоро автомобилът премина на калдъръм, отличаващ се с повече гладкост от селския асфалт. Намираха се в края на селото. Наоколо живееха турци. Само две, три къщи бяха изоставени. Покрай калдъръма растяха великолепни орехови и черешови дървета, които поради изобилните дъждове бяха с натежали от плод клони. Лайка промушваше главица между камъните на пътя и изпълваше въздуха с аромат. Не се виждаше жива душа. Само жужене на пчели огласяше крайчеца на селото. Стигнаха и последната къща и Стоил отби вдясно. Дочу се шум от пречупените треви и плевели, избуяли вътре и вън от оградата на къщата. Зеленината беше достигнала висоти. Автомобилът застана паркиран под клоните на високо, старо черешово дърво, толкова старо, че Вера си спомняше как протягаше ръце, за да си откъсне череши, когато бе на десет. Прабаба ѝ настояваше за това, а Вера обичаше череши.

– Добре че тази къща е била на рода на баба ти, а не на дядо ти, Вера, че тука и една череша нямаше да е останала – подхвърли Стоил с весела нотка.

Двамата слязоха от джипа. Пред тях се изпречи грохнала, поизкривена къща от средата на миналия век и каменната ѝ ограда, която беше съхранила вида си и скриваше наполовина гледката към двора. Отзад къщата, градината беше обрамчена с телена ограда и безброй дървета, някои от тях пораснали въпреки волята на стопанина.

– Май сме единствените тук! – каза Вера и потърси с поглед Стоил. Други паркирали коли край тях липсваха.  – Как ти се струва селският въздух?

– Като глътка вода в пустиня…

– Сериозно!? Ти беше в Тихия океан, а не в пустиня.

– След всички полети, маски, тестове и карантини…Вера, и океанът може да те пресуши.

– Но той е пълен с вода…

– И с мъглявини – ту тихи, ту буреносни.

– А мъглявините раждат илюзии.

– Много илюзии, сред които губиш равновесие. Моята лодка плаваше сред тях и диреше поредния остров. Много хора бяхме на тази лодка, Вера, и се люшкахме между вълните, залитахме, падахме, дори от страх падахме.

– Превърна се в поет, Стоиле!

– Не, не съм поет – отвърна той, – художник съм. Нарисувах ти картина.

– Беше страховита…

– А ти мислиш ли, че океанът е безопасен? Викат му Тихия океан, защото…

– Тихите води са най-дълбоки! – двамата се засмяха.

Далеч зад градината, черноземът се беше разлял спокойно на леки вълни, докъдето ти стига окото и само някои бели бразди нарушаваха тази идилия. Вляво зад гърба им стоеше гората и притихнала слушаше разказа на две души, дошли да си наберат череши, и да забравят за малко морските вълни и света на илюзиите.

Имаха десет часа разлика. Отпуската на Стоил се беше свършила бързо. Сега той се намираше в Лос Анджелис. Следобедът във Варна беше ранна утрин на западния бряг отвъд океана. Телефонът във Варна иззвъня и Вера се стрелна през хола, за да вдигне слушалката.

– Добро утро, Вера! – дрезгавият глас на Стоил долетя отдалеч.

– Добро да е! Ние понапреднахме тук с деня – отвърна Вера и застана права до кухненския прозорец.

– Така трябва! Как си?

– В очакване, отново ще вали – тя погледна към натежалото от облаци небе. – При теб как е?

– Градът е обвит в мъгла, небето е сиво, а аз съм с горница.

– Защо си мислех, че през юли в Лос Анджелис е топло?

– Топло е в американските филми.

– Не си във възторг, а си в града на ангелите?

– Липсва ми, Вера…

– Кое?

– Да кося трева, да бягам от дъжда и да берем череши.

– Звучи ми като българско кино – разсмя се Вера. – Виж, Стоиле, ти стоиш на един от пъповете на света.

– Илюзия!

– Да, но хората я обичат!

– Не им преча. Просто предпочитам българско кино  – Стоил премести слушалката. – Искаш ли да ти покажа морските лъвове?

– Да, аз и ги чувам!

– По – сърдити са от мексиканските.

Два тюлена се бяха настанили на малък кей в пристанището и по-едрият, вероятно мъжкият, издаваше тревожни викове. Животните приближиха края на кея, а пред тях водата трептеше в бяло, отразявайки белия цвят на лодките.

   – Опитват да си пазят брега, това е домът им. Ние сме натрапници тук – продължи Стоил.

– Замерваш ме с илюзии от американския бряг.

– Животът е пълен с тях.

– А къде не сме натрапници? – попита Вера.

– В дома си. Оттам насам сме все гости.

– Тази двойка домакини никак не е дружелюбна.

– За разлика от нас тя не си прави илюзии, не нарича с други имена истината, но и никой не ги пита…Трябва да тръгвам, чака ме работа! – Стоил изказа нетърпение в гласа си.

– Големи хора сме, но с илюзиите не можем да се справим! Дано с работата успеем! – трепна гласът Верин.

– Не можем или не искаме! – пристигна крилатият отговор на Стоил.

Разговорът затихна, връзката бе прекъсната, но чувството, че са заедно, беше с тях и далеч не беше илюзия. Или…

Вера прекоси обратно хола, размина синия екран на телевизора, който проспиваше деня си както обикновено и постави телефона на лавицата над него. Седна пред компютъра и написа: “Черешово време”. Поколеба се. След това с клавиша обратно изтри надписа и наново зачатка по квадратните копчетата. На екрана се появи: “Илюзия”.

 

Варна

---

[1]“Старият бряст”, Добринка Тръпкова/краевед /, “График”, Варна, 2021