Вера разказва 3

   Беше един от онези необичайни дни, изпълнени с планове, куфари, телефони, дъжд и спонтанен вятър. Вятър на талази, вятър на едри големи вълни, вятър, пронизващ и по-дълбоките слоеве на душата. Да, отново се задаваше буря, а с нея и промяна в живота на Вера. Дори счупеният пръст на крака й знаеше това и туптеше тихо.

   Вечерта се беше спуснала тъмна, неумолима и буреносна над града. Обичана или необичана, вечерта обичайно подозираше, че всява смут в човешката душа, особено днес, особено сега, когато беше яхнала колесницата на вятъра и бягаше буреносно по нощното небе. Вера се отпусна на леглото. Косата й, на вълни, се стелеше по раменете. Безброй луни се бяха пръснали по лицето й и надзъртаха през прозореца. Идеално време за химикал и куфара до вратата на спалнята, в която тя и Стоил спяха. През нощта щеше да изпраща Стоил, който сега събираше няколко часа сън преди полета си. Той заминаваше на работа, отново, докато тя продължаваше да го очаква. Един често повтарящ се момент в нейния живот, преизпълнен с полети и промени от въздушно и земно естество. А в коя промяна няма и малко болка?

Бурята фучеше и се виеше около прозореца на спалнята и с нищо не напомняше, че се е задало лятото. Химикалът на Вера започна да драска по листа на тетрадката. Скачаше причудливо и рисуваше думи, които тутакси растяха в изречения. Съществуваха толкова много неизречени мисли, зараждащи се чувства и неподозирани възможности, които се завихряха в главата й и бързаха да се излеят върху белия лист. Те бяха в пълен унисон с листата, облаците и капките дъжд навън. Всички те танцуваха. Бяха силно убедени, че и Вера трябва да участва в танца. И химикалът танцуваше, дордето сънят не превъзмогна някои размисли и чувства. Вера затвори очи. Сънят сложи тетрадката и химикала на нощното й шкафче и остави лампата върху него да свети. Промяната я очакваше до вратата на спалнята, а сънят я поведе по добре отъпканото старо. Старо, но погледнато наново, ти носи нещо неоткрито, стига да имаш очи и уши за това. Нейните дочуха:

 – Вера, влизай вече! Ще вечеряме! Кога ще кандисаш? – гласът на баба й беше топъл и обичлив.

Сънят я беше върнал в бабината къща, някъде из дългите летни дни, прекарани на село. “Ще ядем и още как…а може би аз само ще гледам!” – мислеше тя и гордо пристъпваше с кюфтета в ръцете, приготвени от кал и някое друго листо, скъсано от градинката. Беше високо и слабо момиченце, което раздаваше трапчинки на цветята и подправките пред дома на баба си и дядо си. Кюфтета бяха добре стоплени на слънце и напето вървяха към кухничката. Оттам очите на баба й я посрещнаха изненадано, около тях се появиха пламъчетата на радостта, а устните й се извиха в усмивка. Сякаш това беше бленуваната храна за вечеря. С радост и гордост се изпълни сърцето на Вера и облекчение, като видя хляба на масата и помириса гюзума от картофите на котлона. Все пак кюфтета си бяха само за показ, а дядо й се правеше, че не знае това:

 -Я да видя какво си ни сготвила днес за вечеря? – попита той, докато я настигаше, само че се спря на външната чешма на връщане от стопанския двор, за да измие ръцете си преди да влезе в къщата. Вера се обърна внимателно, а топчета от кал се наклониха в  табличката, която носеше между ръцете си, но успяха да се закрепят върху нея.

   Алармата на часовника я върна в сегашната й къща, а сънят я пусна отново на земята. Намираше се на шестдесет километра от това късче земя, което тя така обичаше да разравя с ръце и което й помагаше да приготвя примамлива вечеря. По-скоро беше през нощта. Вера се завъртя в леглото и  седна замаяна от краткия сън. Нощната лампа хвърляше лека светлина. Тя видя, че Стоил вече е обут в дънките си. Беше отправил към нея загрижения си поглед. Тя метна риза на гърба и стана делово и бързо от леглото. В очите й се бе спотаила тъгата, но Вера тръсна глава, за да се освободи от нея и отиде до чешмата да напълни чаша с вода. Водата беше свидетел на техните раздели винаги, щедро измиваше прага на вратата преди всяко поредно изпращане, разплискваше се и опитваше да измие и тъгата. Куфарът се беше преместил до входната врата и очакваше своя притежател.

Стоил пристъпи към Вера:

 – Ще ми дойдеш на гости, нали? – той обви раменете й с ръцете си, огледа се в очите й и се опита да е весел. –  Започвам да гледам за полети!

 – За къде ще летя? За Франция или за Италия? – ведро подхвърли тя.

“Кога ще кандисаш…” – Вера чу отново познатия глас от  нейния сън да отеква някъде в главата й .

 – След два месеца летиш за България, а дали аз ще кандисам да летя за някъде е отделен въпрос.

 – Да кандисаш…Добре, Вера, аз трябва да тръгвам…Ще се чуем, ще ти звънна от летището.

 – Да, да…ще се чуем съвсем скоро.

 -Не, ще ти звънна, когато кацна в Истанбул. Лягай да спиш! Слънцето има още да пътува, докато стигне прозореца ти!

Стоил я целуна за малко повече от миг. Водата се изля пред входната врата, той я пресече с куфар в ръка и се гмурна в тъмнината на нощта, която отново й бе взела Стоил. Разходи я в миналото, върна я обратно тук и я остави с празна чаша до входната врата. Бурята си беше отишла също. Навярно нощта беше погълнала и нея. Клоните на дърветата шептяха още за силния вятър. Едри, облечени в сиво облаци, прекосяваха небосклона.

 

   Вера пътуваше. Слънцето отдавна беше дръпнало завесите на спалнята й. Настройваше радиостанциите в търсене на музика, а джипът беше на половината път между нейната и бабината й къща. Стоил й се беше обадил рано сутринта от Истанбул, а сега вече летеше към Ница. Всичко при него вървеше по план, а нейният план я бе притеглил към село. Вера имаше нужда да избяга от града, но не искаше да излита от него. Съвсем не! Само искаше да достигне нейното късче земя, на шестдесет километра от града. Трябваше отново да се докосне до нея, да я усети, да я помирише, да я духне топлият вятър, прекосил нивите наоколо и да я огрее юнското слънце. Затова се носеше по магистралата, оставяйки в хладната прегръдка на морето града, защото край морето лятото все още не се беше нажежило. Внимаваше за отбивката към нейното село.

Небето бе светло синьо, най-източните разклонения на Стара планина се бяха разположили край пътя и придаваха зелен отпечатък върху наситения жълт цвят на рапицата, дискретната червенина на маковете и младата зеленина на пшеницата. Идващото лято полюшваше житата. Вера вече бе отбила от магистралата, беше отворила леко прозореца и вдишваше с наслада. Оставаше й по-малката част от пътя, но и по-красивата. Той се виеше между няколкото села, предшестващи нейното село, плата и ниви, докъдето ти стига погледа…Около очите й затрептя радостта и веселите пламъчета блеснаха в тях. Стар и извехтял от времето и липсата на ремонт път, но въпреки това  пълен с радост. Младото жито растеше буйно край него. Новият живот бликаше досами асфалта.  Душата на Вера докосваше земята, а после хвръкваше нагоре като птица. Доста често изпреварваше джипа, но се връщаше, носеше ухание на още цветя и я уверяваше, че отива на точното място. Това беше нейното късче земя, което я беше хранило и с което тя беше хранила баба си и дядо си за вечеря. Дните тогава бяха топли и златни, а вечер слънцето се потапяше зад гората. Беше достатъчно да отидеш до вишната в ъгъла на двора  и да вдигнеш поглед, за да го изпратиш. Душата й знаеше това и теглеше джипа по-бърже напред.

“Ще кандиса тя…” – гласът на нейната баба отекна в главата й.

   За кратко време младата жена остави километрите зад гърба си, и влезе в нейното село. С две големи изключения Вера  винаги е влизала с радост в сърцето в село и винаги, абсолютно винаги, го е правила с обич. Обич, голяма колкото площада в центъра на селото, църквата насреща й и къщата, веднага вляво след площада, която я очакваше…почти винаги с отворена врата.

Вера отби колата в края на площада и все още гледаше към църквата, когато без да изключва двигателя, набра телефонен номер.

 – Здравей, лельо, тук съм! Да знаеш, че пристигнах.

 – Вера, здравей! Много хубаво! Ние сме вкъщи. Ела, ще обядваме заедно, то кое време е станало вече! – отсреща се лееше, топъл и гостоприемен, гласът на леля й.

 – Да, да! Обезателно, – отвърна Вера, – но първо ще мина през бабината къща.

 – Знаеш как да си отвориш малката портичка, нали? – и все пак й напомни къде точно стои новото резе. – Не се бави и да си скъсаш малко гюзум. Расте като див, под прозореца на кухничката е, на старото му място.

 – Разбрах! Няма да се бавя, ще набера и гюзум. До съвсем скоро!

Вера затвори телефона, освободи колата от спирачка, даде съвсем леко газ, зави наляво и се оказа пред къщата от съня си от предната нощ. Паркира съвсем старателно, плътно вляво, за да остави място за разминаване с други коли. Понякога и тук се събираха няколко коли накуп. Отвори вратата, счупеният пръст на десния й крак изохка в еспадрилата, докато опитваше да прескочи един треволяк и ето, че вече бе извън джипа. Обходи с поглед порутената сграда на училището, чиито останки се издигаха от другата страна на улицата, срещу къщата и паркирания автомобил. Този път сърцето на Вера изохка. За да разчисти струпването на облаци около челото си, тя вдиша няколко пъти дълбоко от спокойствието на тихата улица с пустеещи къщи. Отправи се към горната портичка. Там, на пейката обикновено я очакваше баба й, но от няколко години пейката стоеше самотна. Вера погледна към нея, докато с ръка, пъхната в горния процеп над портата, вдигна  новото резе и я отвори.

   Въпреки че никой не живееше в къщата, цветята продължаваха да цъфтят и тя се спусна към тях. Те  растяха от горния до долния край на двора, пред зеленчуковата градина, която сега стоеше празна. Очите на Вера търсеха гюзума, тръгна надолу, не се спря до стълбите пред вратата на къщата, а продължи направо към него. Той се издигаше почти до стопанския двор, малко след прозореца на кухничката. Подмина външната чешма, кухненския прозорец и застана пред извисилия се гюзум. Вдиша аромата му, прегърна го и спомените я връхлетяха от всички страни. За да ги прогони, тя отвори очи. След това отново ги затвори и постоя така. Беше минало пладне. Горещото слънце я подклаждаше от запад. По кожата й беше избила влага, а в очите й бушуваше море от чувства. Колко чувства се спотайваха между тези дувари…ако речеше да ги излее, щеше да препълни морето. Остави гюзума и тръгна към стопанския двор. Спря се до стъргалото, където месеше като дете кюфтета за вечеря, когато телефонът й звънна.

   – Вера, здравей! Кацнах, вече съм в Ница. – гласът на Стоил я очакваше от другата страна на линията. 

 – Здравей, пътешественик!

 – Ти къде си? Какво правиш? Лошо те чувам!

 – Мисля, че нямам обхват! Събуждам се от един сън!

 – Хайде, Вера, стига си се шегувала! Трябва да бързам за багажа. Ще се чуем довечера отново, когато съм на лодката.

 – Добре де, Стоиле, –  отвърна Вера със сериозна нотка в гласа, – просто и аз казвам, че съм кацнала на твърда земя. До довечера!

Разговорът излетя някъде на запад по посока на Франция и Ница, а Вера клекна и погали земята пред нозете си. От ниско къщата отново й се стори висока и голяма, така както й изглеждаше, когато беше дете. Ароматите, мухите, осите и пчелата върху розово-жълтата роза до нея нападнаха сетивата й и тя се понесе по десетките пътища от миналото, когато е била тук.

“Ще кандиса тя!”

 – За какво ще кандисам? – изрече на глас Вера. Не шептеше, дори не извика. Зададе си въпроса и чакаше отговор. Може би вятърът щеше да й го донесе и щеше да й обясни какво прави в овдовелия двор на селската къща на баба си и дядо си. Защо не кандиса да лети до Ница или до Неапол? Там е хубаво, има архитектура и е пълно с хора. А тук – дувари. Да видиш други хора бе почти изключение. Какво правеше на тази стара, овехтяла и изоставена земя? Беше млада жена, неуморен търсач на красотата и самата тя привлекателна. Не крачеше ли твърде много в миналото?

Тя сведе поглед към розата до нея. Красотата я предизвикваше тук, на това място и се опитваше да й нашепва, че може да бъде сътворена навсякъде, че е наоколо, само…

 – Знаех си, че ще забравиш да тръгнеш! Стига си се пекла на това силно слънце! – вятърът довя ласкавия глас на леля й, която стоеше в горния край на къщата, близо до малката порта. Засмяна тръгна надолу по пътеката, наредена с равни плочи и дълги, тесни бордюри. Вера хукна нагоре и потъна в прегръдката й. Трябваше да й разкаже за кюфтета от кал и Ница. Прегръдката им се поразхлаби, двете се раздалечиха една от друга да се разгледат. Виждаха се наистина рядко. Като нечакан гост дойде въпросът:

– Нали разбра, че къщата се продава, Вера? – гласът на леля й сякаш че бе превъзмогнал спомените.

Сърцето на малката Вера подскочи. Голямата Вера погледна към стъргалото и видя едно момиченце с безброй лунички като нея да меси пръстта старателно, а земята и тревите наоколо ухаеха.

 

Варна