Вера разказва 2

– Стоиле, как мислиш дали е вярно това, което казват за жабите? – продължаваха да крачат по живописната и изискана улица “Корсика”, разкриваща внушителна гледка към вечерна Генуа, окъпана в светлини, преливаща от живот и изпълнена на места с доста пищна архитектура. Множество блокове и стари здания бяха накацали на стръмния, скалист бряг, къпеха се в Средиземно море и пращаха светлини в нощта. Правеха това от стотици години и се чувстваха добре задомени тук. Излъчваха достолепие и усещане за блясък, макар и поизтъркан на места. Генуа разказваше история и пленяваше с непосредствено величие.

– За принц жаба ли говориш в момента? – Стоил я погледна развеселен.

– Не, не – засмя се Вера – баба ми казваше, когато бях малка, че ако вечер жаба скочи високо пред тебе, можеш да спреш да виждаш добре!

– Съкрушен съм! Да се прибираме бързо тогава!

– Не става дума за това – Вера нямаше никакво желание да изостави вечерните светлини, тъмните облаци и проблясващите звезди по небосклона – как е възможно да имаме всичко това и да бързаме да се прибираме!?

– Тогава да слизаме – каза Стоил. Бяха стигнали до асансьора, който свързваше тяхната улица с булевард “20ти Септември”, намиращ се точно под тях. Улица “Корсика” имаше това предимство да стовари в краката ти пищна гледка към най-централния булевард в Генуа. Хотелът, в който бяха отседнали и откъдето излязоха преди съвсем кратко време, се намираше на няколко стотин метра зад гърба им, на същата тази улица. Той ги очакваше под звездната омая след вечеря, а те бяха тръгнали към един от любимите си ресторанти в центъра на града. Там имаха среща с колеги на Стоил.

– Искам още няколко минути да подишам тази гледка, оттук животът изглежда друг! – Вера сложи ръцете си на топло в зимното палто, пое хладен вечерен въздух и премрежи очи, докато хилядите светлинки на Генуа не започнаха да танцуват под звуците на коли, хора и сирени, които изпълваха смръзващата вечер над града. Беше някога през януари.

– Трябва да вървим, Вера, знаеш, че ни чакат! А и сега, като чух това за жабите и не зная нищо за италианските им събратя, ми се иска да побързаме! Хайде, натискам копчето!

Стоил протегна ръка, копчето на асансьора светна, а сърцето на Вера хукна сред светлините на Генуа, каза им нещо тихо на ухо и след това спря, и се загледа…

  Отново беше вечер, но топла лятна. Слънцето се беше търкулнало под хоризонта и отмаряше, ала сиянието му все още хвърляше оранжеви отблясъци върху правата, бяла селска улица.  Стройни, добре измазани къщи правеха път на овчаря, който пристъпваше встрани от животните и подсвиркваше от време на време на някоя заблудила се овца, неразпознала дома си, която настойчиво гледаше новите си стопани и очакваше подслон. Звънът на чановета, летящите светулки и скачащите жаби предвещаваха настъпващата вечер. Песента на щурците помагаха на звездите по-бързо да сложат своята премяна и да заблестят на небосклона.

Вера стоеше с баба си и дядо си на пейката пред селската къща. Пред съседната къща също имаше пейка, на която бяха седнали баба и дядо и така до края на улицата – пейки, баби, дядовци, понякога внучета и много щурци. Всички те бяха там – един до друг и един за друг. Не беше необходимо да си говорят много, защото добре се познаваха. Посрещаха овчаря, изпращаха слънцето, прибираха животните, тъй както се прибира челяд – с обич, и се стичаха в къщите си.

– Вера, не се катери на оградата! – викаше баба й.

Срещу тяхната къща се намираше училището. То имаше нова и стара сграда, разположени в обширен двор с розови и чемширени храсти и високи дървета. Между тях се бяха настанали катерушки, пързалка, пясъчник и две изключителни високоскоростни люлки, изработени от желязо. С тяхна помощ Вера летеше към облаците всеки ден от лятната ваканция и се срещаше с множество самолети, прелитащи редовно над селото, така все едно беше магистрала. Вечерните полети обаче бяха силно ограничени и жабите имаха пръст в това. Баба й и дядо й затваряха селското летище по това време. Вратата на училището, също от желязо и доста уморена, стоеше отворена винаги, но зоркият поглед на баба й и дядо й не позволяваха на момичето ни да мине през нея, ни да прескочи оградата вечерно време.

– Не стой до оградата, Вера! Жабите се крият между камъните й – като всяка училищна селска ограда и тази наполовина беше изградена от редени камъни, а над тях пазеше метална решетка, която Вера редовно прескачаше, за да отиде на люлките – да не ти скочи жаба до очите! Да не се стреснеш! – баба й знаеше как да я държи далеч от оградата и люлките, когато се стъмни навън.

Наоколо летяха светулки и беше толкова вълнуващо да си хванеш буболечица с фенер на опашката, която не издава крякащи звуци. Беше цяла гордост и след това, когато я пуснеш да лети. В такъв момент крехкото момиче се чувстваше всемогъщо – от нея зависеха светлините на тази малка душица. Вера усещаше вълшебството на този миг и на това място. Тя стоеше с отворена ръка. В нея светулка за кратко се оглеждаше в очите й, а те знаеха че е възможно да летиш поне по седем различни начина. Светулката подскочи и литна, а Вера я проследи с поглед и след това се прехласна по звездите. Тъмнината вече се беше спуснала по баира от изток и беше разпръснала свитата си от безчет светещи точки по небето. Бяха досущ като светулки, но беше трудно да ги уловиш. Тяхната светлина също пулсираше в тъмното, макар че не можеше да бъде скрита между дланите. Тя носеше светли послания на селските светулки, които от своя страна осветяваха тревичките на селските щурци, а те пееха възторжено и с песента си пробуждаха селските жаби, скрили се в камъните на селската училищна ограда. Те на свой ред започваха да крякат и да огласят селската улица. Истинско представление, играно многократно пред Вера, на няколко десетки километра от големия град, всяка лятна вечер.

– Да се прибираме, Вера, вече е тъмно! – баба й беше станала от пейката и стоеше до горната порта на къщата.

Голяма и натежала, върбата, която гледаше от площада към тяхната къща, почти не се разпознаваше в тъмата, а клоните й бяха легнали уморено на пътя. Тя беше израснала пред църквата, която беше съседка на училището и стоеше начело на всички празнични събития в селото. До нея се издигаше малка сцена. Лека като перце, Вера скочи от училищния тротоар и прекоси улицата. Влезе в къщата през долната порта, която я въведе в стопанския двор при животните. Там беше дядо й и се суетеше около тях. Докато беше приклекнал до овцете, той погледна нагоре и каза:

– Имаш светулка на челото!

– Не може да бъде! – ококори се Вера и го погледна настоятелно.

– Да, наистина, тук е – и той посочи с показалец средата на челото си, като се усмихваше щедро.

Вера се усмихна на свой ред широко и рече:

– Тъкмо ще светя в тъмното – звучеше уверено, а може би и изглеждаше така, въпреки че беше смутена от това, че нещо е кацнало отгоре й. Все пак тя не беше нито дърво, нито цвете. Само Вера имаше право да каца…

– Очичките ти светят достатъчно, Вера, светулката ще ти е другарче! – дядо й се изправи, хвана я с едната си ръка, с другата взе кофата с мляко от площадката на саята и двамата тръгнаха към къщата.

Светулката ненадейно беше литнала.

Нощта се беше възкачила на небосвода и надничаше отгоре, когато малкото момиче се протягаше босо на стълбите към втория етаж и се опитваше да стигне звездите. Те блестяха като диаманти, а тя не беше виждала диаманти, и шептяха и светеха над тяхната къща, съседната къща, училището, църквата и върбата. Омагьосваха и нея и нощта и те двете заспиваха под звуците на щурците…

– Стоиле, колко време ще го чакаме този асансьор? – извика Вера, която все още беше на отсрещния тротоар, а Генуа хвърляше отблясъци в кестенявите й коси. Беше изкусен пилот и неусетно беше кацнала отново на “Корсика”, така както беше и отлетяла. Потърси с поглед мъжа си, но не можа да го види. Понечи да пресече улицата и няколко мотора и коли веднага спряха пред пешеходната алея, за да й направят път, а след това отново засилиха по асфалтовата права. Вятърът също засили поривите си и я подгони право към Стоил, застанал под короната на едно дърво, настрани от асансьора. Довършваше телефонен разговор със свой колега, с когото щяха да се срещнат на вечеря.

– Мога да ти дам още пет минути да изследваш вечерна Генуа – подкачи я той – имаме резервация.

– Ти откъде знаеш, че аз изследвам Генуа? Генуа изследва мен!

Стоил й се усмихна. Бръчките около очите му бяха толкова, колкото проблясващите тук-таме бели коси по главата й, които не спираха да бягат, прегърнати от вятъра и които тя най-сетне прибра в шапка. Същите тези коси и очи се бяха срещнали преди достатъчно дълго време и не се срамуваха от дълбочината и цвета си. Понякога пътуваха заедно, често се чуваха по телефона и обичаха да се срещат на улица “Корсика”.

Вера дръпна Стоил към асансьора. Не беше необходимо да го чакат, защото асансьорът стоеше на тяхната улица и все още нямаше намерение да тръгва на никъде.

– Вълшебно място, нали? – попита я той.

– Дори мигът е вълшебен, – добави тя и след още един миг каза – толкова красота има тук! Родният ни град, улицата на която живеем, цялата България са умърлушени и пустеят, а ние въпреки това се връщаме там! Все там се връщаме. Изоставяме тази красота и се прибираме… Защо? Нима животът тук не е по-хубав?

– Ти сама го каза, Вера – Стоил й намигна и добави сериозно – жабите са виновни! Скачат, крякат, зеленеят и не оставят душите да пустеят!

– Бре Стоиле, ти си бил цял поет! – засмя се Вера.

Асансьорът все така стоеше със зейнали врати и очакваше гости, а звездите над Генуа премигнаха няколко пъти и се опитаха да засветят още по-силно.

 

Варна