2025
Раздвижване
Разказът касае едно раздвижване – не на мозъка, а на краката. Ходилата също имат нужда от движение, досущ като нашите мозъчни клетки. Здравословно е, когато понякога просто си предават щафетата едните на другите и не тичат в един и същи коридор, сиреч мозъкът си почива. Всъщност дали успя той да отдъхне, докато вдишва чист горски въздух? Отговорът е изненадващ.
Мозъкът е настроен на почивни вълни. Петък е и е следобед, някъде около четири часа. Аз и Валерѝ сме си направили уговорка за разходка – някъде и не набързо. Сред природа…защо не, ще бъде най-добре! Аз предлагам Аладжата, тя вълнолома, но гората надделява някак си.
Тръгваме от центъра. Движим се по любимия „Осми приморски полк“. Любим е по няколко причини – използваме го често, на едноименния паметник, издигнат на булеварда, е изписано името и на моя прадядо, а също така и живеем на този булевард. Наближаваме неработещия и застинал от години в ремонт стадион „Юрий Гагарин“ и продължаваме нагоре по посока „Виница“, като не след дълго отминаваме входната врата към дома. Щастливи сме. Навън пече слънце и е петък следобед. Оставяме назад пресечката за Долна Трака и се вливаме в пътя за квартал „Виница“. От нашата страна движението е малко повече от дневно, но все пак нормално е да е така, защото наближава пет. За сметка на това, от другата страна започва да се наблюдава на хоризонта върволица от коли, каквато човешкото око не е виждало на това място преди, независимо от часовото време.
Дясното ми ходило продължава да натиска педала на газта, а мозъкът ми бързо излиза от режим почивка. Когато вече сме преминали центъра на квартала и сме достигнали граничните му очертания, ако може да се каже, че кварталът има край, защото след обръщача на автобусите къщи се стелят навсякъде по склона, особено отдясно на пътя към Аладжа манастир и така някъде до Гробищния парк, погледът ни вече е леко ужасен. Превозните средства, по посока на града, са в плътна колона и стигат до „гумения завой“. След този участък спорадично прелетява по едно малко ято от пет-шест автомобила, спуснало се по баира надолу и загубило търпението си да се срещне с неизбежното -задръстването. Повечето мозъчни клетки на мен и Валето вече са изтръпнали, защото знаем че ни чака път наобратно. Даваме си кураж, че ще прекараме доста време в гората, но все пак не предвиждаме да се превръщаме в скитски монахини.
Паркираме колата до Аладжа манастир. До нас спира друга кола и питам мъжа и жената, които излизат от нея как е пътят Варна – Златни пясъци. Казват ми да не мисля въобще за него, че стеснението там е голямо поради смяната на тръбите за канализация и ремонтът този ден е в разгара си вече и че в центъра на „Виница“ има много хубава пицария. То и без това изгледите да се доберем до центъра на квартала, очертават времето след седем часа вечерта.
Навлизаме в пролетната гора. Габър и дъб се е раззеленил прекрасно. Слънцето е още високо. Духаме глухарчета, вдишваме борове, наблюдаваме морето и Калиакра отвисоко, възхищаваме се на орхидеите. Не срещаме друга жива душа, освен един колоездач, който профучава покрай нас и понеже идва откъм гърба ни, ние подскачаме от изненада. Той се извинява и продължава, а ние сме на изхода на гората.
В шест и пет минути отново сме до колата си. Ходилата са разтъпкани. Мозъкът…търси изход. Освен обратния път и този, който е предпочитан от туристи – Варна – Златни пясъци, има и един черен път, който води към село Кичево. Поемаме към него. Когато започваме да го изкачваме, зад нас има още един автомобил. Вдигаме пушилка, слушаме музика, а скоро се опитват и да ни изпреварят. Успяват, но впоследствие са с гума за ремонт. Достигайки пътя Варна – Кичево, ние завиваме наляво и се надяваме, че около седем ще сме вкъщи. Движим се нормално, докато не стигаме обратния завой преди картинг пистата. Колите са в хватката на задръстване и проблясват в различни цветове, осветени за последно от все по-ниското слънце, докъдето ти стига погледът. Стоим така няколко минути, след което дали мозъкът ми, или ходилото ми, а може би и двете, завиват наобратно в обратния завой. Потегляме към Кичево.
Навръщане подминаваме младежа с рейндж роувъра и тогава го виждаме да поправя предна гума. Влизаме в селото и търсим спокойно местенце, където да акостираме. Селото сме го обхождали не веднъж и два пъти, защото Валерѝ тренираше преди конна езда в базата, намираща се там. Междувременно вече е почти седем и усещаме глад. Спираме в края на Кичево, с изглед към главния път. Валето вади двете парчета кекс от раницата си, които съм ѝ дала преди училище. Преглъщаме с удоволствие сутрешната ѝ закуска и гледаме жълтата рапица и синьото небе. В далечината колите не спират да се движат по северния път – малки и упорити като мравки, устремени към мравуняка си.
След ново осъзнаване на възможностите, ние избираме дали да се върнем по левия участък на пътя, или да завием надясно и да навлезем в града от страната на магистрала „Хемус“ или през Каменар. Кратко умуване, излизаме от селото и завиваме надясно. Имаме и трети вариант и той е да отидем на село, което е на шейсет километра от Варна – ще сме там преди осем, особено ако минем по магистрала…
След кратка порция горчив смях и поредица от няколко любими песни, навлизаме във Варна през Аксаково. От там караме по „Цар Освободител“, булевард „Васил Левски“, след което отново сме на любимия „Осми приморски полк“ и се вливаме в трето задръстване, започващо някъде от Техническия университет нагоре. Часът е седем и трийсет, в осем и пет паркираме пред дома. Два часа не сме слизали от колата. Усещането е като да се завърнеш от Велико Търново, без да си видял „Царевец“.
Приключва разходката на ходилата, на краката, на ума, въпреки че той не спира да снове и да прави тигели между минало и настояще, между града и селото, между ремонти на пътища и придвижването на хиляди автомобили, между безкрайно ново строителство и липсата на градеж на нови пътни артерии. Логиката вижда една стара пътна мрежа, изграждана десетилетия назад и понасяща тежестта на бетоновозите на новото време, на новия град – щастливо гостоприемен и нехаен пред отговорностите.
Варна, на фона на старите блокове, надзъртащи като призраци от миналото, и на новите блокове, издигнати на най-причудливи места, често и с причудливи форми, натоварената мисъл вижда като старица, която е посърнала при вида на новите си бижута в огледалото, знаеща, че не може да помръдне ходило от умора.
След ту равнинни, ту планински условия отново сме вкъщи.