2018
Край Мадара
Червените пламъчета на маковете край пътя се полюшваха от залезния вятър – онзи, който обдухваше необезпокоен от нийде житните класове, докъдето ти стига погледът. Спираше, но за кратко, колкото да се увери, че слънцето все още хвърля ласкави лъчи и изпраща деня. А те, житните класове, бяха отправили взора си нагоре и се опитваха да достигнат синевата. Хем излъчваха деликатност, хем впечатляваха с мощ и сила. Мадара стоеше в далечината и наблюдаваше за пореден път великолепието на тази гледка. Такова е нашето Лудогорие!
Сърцето е обвито в радост, а умът се опитва да се отръска от своята обективност. Обезлюдените села, които срещнахме, липсата на български етнос отново там – на село, захвърлената пластмаса около асфалта в неограничени количества на крачка от житата…стъписани сме! Вярно е! Човек чува това, което иска да чуе и вижда това, което иска да види. Но и друго е вярно! Човек жъне това, което е посял.
Ненатрапчиво и ласкаво вятърът продължаваше да подрежда житните класове и косите по челата ни. Омайваше и за малко щях да забравя фотоапарата в багажника на колата. Имах желание да открадна няколко мига от мира и хармонията, които царуваха под смрачаващото се небе край едно лудогорско село. Вече бяха запечатани в сърцето и ума, но се страхувах, че не са толкова правдиви, колкото на снимка.
Клаксонът на неразбиращ унеса ми автомобил наостри ума, завърна ме и ни отведе обратно към Варна . През целия път умът ми бясно препускаше. Задаваше въпроси, на които не винаги намираше отговор, аргументираше се, контрираше всеки дръзнал да му противоречи – истински боец.
А сърцето…то все още е там, някъде край Мадарa!