Невидима

   Листата са  жълти, зелени и оранжеви, алеята е празна и тиха, сутринта е ранна и с море на хоризонта. Вървя бързо напред към Градината, приютила белотата на мъглата между дърветата си. Животът наоколо се надига и ще започва да клокочи в градски шум, но само сега и само за малко утринта е спокойна. Спокойна е Градината. Спокойна е алеята. Спокойна е пейката на алеята. Спокойна е мъглата, пуснала завеса пред погледа. По лицето се набива влагата на микроскопични порции студ. Ушите чуват стъпките на самотния минувач, но очите не виждат багрите на цялата картина. Тя стои приглушена в далечината и само от време на време в нея скача някой мъж, с шапка на глава и каишка на куче. Кучето бърза пред стопанина си. Над дърветата прелитат сиви врани като шайка хулигани и грачат силно, сякаш чертаейки правата линия на днешния си план. Велосипеди минават крадешком край мен, а бегачите са твърде малко днес.

   Студът сутрин има ободряващ ефект и докато очите ми не успяват да се насладят на огромния, оранжев кестен от другата страна на алеята, листата му са сиво-бели в този момент, ушите ми под качулката са се настроили да чуват всичко, което става наоколо. То зазвучава като партии на отделни инструменти в симфоничен оркестър  и се носи по алеята с мен, тъй както композитор би замислял нотите на едно произведение. Враните са грабнали фагот. Стъпките на бегачите барабанят по асфалта. Спиците на колелетата звучат като виола в тремоло, а песнопойната птица от високите клони се обажда с пиколото си. Откъсналите се листа се носят във въздуха като лъка на цигулка. Мъглата изпълнява ноемврийска увертюра с помощта на цял оркестър.

Макар и невидима, тази картина иска да се настани в моята душа. Валдхорната не позволява това и корабният клаксон разбужда рязко утринта.

И обратно в колата!

А душата?

Тя помни музиката, която чу в мъглата…

Варна