Вера разказва 6

Вера стана от леглото. Навън се развиделяваше. Бледа, синя светлина се промушваше около краищата на завесите, скрили прозорците от отстъпващия нощен мрак. Протегна ръце, пое дълбоко въздух и метна отгоре си един халат. Прекоси стаята и намери ключа на лампата в началото на коридора. Натисна го, след което с няколко крачки се озова в банята. Включи осветлението само до огледалото над мивката и се заразглежда. Направи си тест. Установи, че е с два крака, две ръце; уши, очи – все по две; нос, уста; вежди – две. Всичко изглеждаше нормално.  Поне на пръв поглед. Сега оставаше да се изплюе в мивката, да почака петнадесет минути и да види каква ще е реакцията. Едва след това можеше да започне денят.

Във времената, в които живееше Вера да тестваш здравето си постоянно беше нещо като посещение в Светая светих – първостепенен признак на доверие. След извършването на този обред можеше да пристъпиш към изпълнение на всекидневните си задължения, които беше възможно да извършваш еднолично, а също така в някои конкретни случаи заедно и с други хора. Това изпълнение на задължения се наричаше живот. Съществуваше нов морален кодекс. Мойсей и Исус не бяха на мода. Генетиката се превърна в заветна и като всеки завет и тя си имаше своите закони. Според един от тези закони на човека му бе забранено да бъде приносител – не на сребро и на ценности, а преносител на болести – не на всички, а само на една.

На името на тази болест бе сложено корона и нямаше човек на планетата, който да не се прекланяше пред нея. Тя не изпращаше армия от скакалци, която да помете всичко по пътя си нито рояци мухи, с които да бъде поразена земята. Тя просто излъчваше. Седнала на трона си, короната излъчваше новини. Новините бяха насочени върху нея самата и върху това колко опасна е тя. В резултат на няколко месеца, дори само на няколко седмици, тя се превърна в център на света, който мощно излъчваше електромагнитни вълни, върху които беше изрисувано страховитото ѝ лице. Грижливо беше поставила усилватели и говорители по всички паралели и меридиани на координатната система Земя и както се полага на един център, тя управляваше. Потомците на Адам и Ева трепереха пред короната ѝ.

Страхопочитанието им предизвикваше трепет. Е, не беше трепет, който отпуща, но пък като си направиш теста и понамалиш напрежението, някак си се чувстваш сигурен. Приглаждаш косата, вземаш колата и тръгваш с децата. Тези, които са с автобус да му мислят! Но и за тях генетиката беше намерила решение. Тя препоръчваше носенето на маски, без да уточнява материя(това не е генетичен въпрос! ) в затворени пространства. При по-заплетени генетични случаи маските се слагаха и на открито. Генетиката се бе захванала с такива дълбини на атома, че не се спираше върху естеството на материята на маските, но все пак беше наложително да носиш материя. В следствие на това по улиците на града можеше да видиш наследниците на Адам и Ева както с плексигласови шлемове, така и с копринени шалчета, скриващи отделни части на лицето.

Разбира се, имаше и такива хора, които оспорваха новите закони и не харесваха тяхното самопровъзгласяване за изначални. Такива хора отхвърляха коприненото шалче и не само…Те отхвърляха смехотворния начин да продължаваш да правиш това, което правиш, само и единствено ако си плюл в пликче или ако са ти бъркали в носа. Отказваха, но генетиката казваше друго. За година, две битието беше скочило толкова далеко, че бе упълномощило генетиката да взема генерални решения за това кой може и кой не може…да живее живота си, без да е тествал някаква материя от тялото си. Беше сторило това посредством специални екипи от медици. Тези специални медици разделиха битието на две – на подчинени и на такива, с шалче на върха на копието си.

Вера изчакваше да изтекат последните пет минути от теста. От коя страна на битието беше тя – от страната на невярващи или от страната на вярващи, от страната на заповедите или от страната на законите, от страната зад маската или от страната пред маската? Въпросите се множаха в главата ѝ и техните отговори идваха, ала не за да обслужат битието. Отговорите искаха да успокоят душата ѝ. Душата можеше да е спокойна за разлика от битието, което непрестанно променяше състоянието си в зависимост от поръчките, които получава. Днес те бяха с генетичен код. А в близкото минало, няма и век назад, поръчките са били военни. Битието се е тресло във война и е разтърсвало всички свои поданици, които са били ту от страната на победителите, ту от страната на победените, т.е. докато те погалват, вече могат да ти удрят шамар. Вера си припомни дядо си, тънещ шест месеца в неизвестност за това, че е изпълнил военните си задължения по време на Втората световна война. Така се завъртяло битието в края на войната, че било в полза на американския, а не на българския офицер и последният се озовал в ареста, откъдето бил избягал американският по време на войната. Как само се върти това битие – като центрофуга, докато не си забравиш името. А душата?

Петте минути изтекоха. Вера пусна чешмата и отми маската от лицето си. Погледна отражението си в огледалото. Отсреща не бе битието, а душата. Гледаше я с големи очи и я подлагаше на своя тест за наличие не на антитела, а на тела на доверие, смелост и жизнелюбие. Ако не разполагаш с такива тела, тестът ти е отрицателен.

Вера избърса поруменялата кожа на лицето си с хавлиена кърпа и влезе обратно в спалнята. Дръпна завесите на прозореца и първите слънчеви лъчи нахлуха мощно и неудържимо в стаята, прогонвайки всякакви съмнения, че тестът на Вера е положителен. Беше около седем сутринта, две хиляди двадесет и една години след Христа, на брега на Черно море, близо до една висока, цикламена ноемврийска роза. Какъв ли силен ген беше вложен в тази роза, че въпреки студа навън тя продължаваше да розовее…

Варна