“Съединението прави силата” или как много хора застанаха пред тази мисъл и я сложиха в речта си неведнъж през изминалите дни

Въпреки че е пролет, е студено и ветровито. Събрали сме се шепа хора на тротоара пред съда във Варна, разглеждащ административни дела. Вее се българският флаг. В сградата на съда е започнало последно заседание по делото, касаещо проучване и добив на газ в община Генерал Тошево. Шепата народ отвън сме се обединили срещу добива на газ, а шепата народ вътре се е обединила около истината и я търси упорито – със затворени очи. Ние, стоящите отвън – с отворени очи, не виждаме как е възможно идеята на една фирма, носеща определено име, да се облагодетелства стопански с риск да пороби здравето на хората и чистотата на природата може да бъде в служба на истината. С отворени очи не виждаме хората на отсрещния тротоар да спрат своя ход и да въздъхнат в чест на поруганата истина. С отворени очи не виждаме и хората, летящи над тротоара, заемащи високи административни длъжности, не просто да въздъхнат, а да тропнат и да навестят хората, крачещи по тротоара, и да защитят с действията си, не с думите си, правата им, защото високостоящите хора явно не пият вода.

Обединението наистина е сила, но очевидно е важно около кого и в името на какво се обединяваме. Пожелавам на истината да обедини силата и съединението и да изгони празнословците. Те са много и са по всички етажи. Пожелавам на истината да изпъчи гърди и да поведе хората ни. Пожелавам на истината да заличи тази болезнена угриженост, надвиснала над нас българите, включително и над високостоящите българи. Едва ли дори сред тях липсват такива, които много добре съзнават, че високите постове не дават крила, а верига.

Ще кажете, че станаха много задачи за истината. Така е, много са, но истината е толкова силна, че задачите никога не са ѝ много. Ще кажете, че съм идеалистка. Така е, но и идеалистите сме хора. Ще кажете, че истината побеждава само в приказките. Така е, но приказката я пишем ние…

Надписите са там някъде по фасадите, за да ни покажат, че някой е написал вече своята приказка. Нея я наричаме история, ала тя не е нашата лична история. Не е ли по-важно вместо да декламираме стари надписи и да живеем в чужди приказки, да живеем в нашата приказка и да ковем нови надписи, в които истината да бъде втъкана, а не разколебана?

Варна